Обръщането на св. Константин

Без всякакво преувеличение може да се каже, че обръщането на император Константин носи със себе си най-големия прелом в сравнение с всичко, което дотогава Църквата е преживявала. При това значението на събитието далеч не се изчерпва с едната промяна в системата на църковно-държавните отношения или с външните условия на живота на Църквата. Много по-важни са предизвиканите от нея придвижвания в самото християнско съзнание, дълбокият вътрешен обрат, извършващ се постепенно в църковното общество. Този процес е толкова сложен и многостранен, че изисква изключителна предпазливост в отношението ни към противоречивите оценки заКонстантиновия период – както към безразборното му осъждане, така и към безотговорното му „оправдаване”.

На първо място трябва да бъде поставен въпросът за самия Константин. Както борбата на Империята с християнството е, както видяхме, тотално явление, така мирът между тях е дело на една личност, една воля и една инициатива. И тази роля на св. Константин Велики не се отрича от никого. Оценките за нея обаче са диаметрално противоположни. За източното християнство и днес Константин е светецът, който поставя началото на християнския свят; той е оръдие на победата на светлината над тъмнината, увенчал подвига на мъчениците. Западът пък вижда в света на Константин началото на поробването на Църквата от държавата и дори нейното първо „падение” от висотата на първохристиянската свобода. Нужно е, следователно, поне накратко да се ориентираме в този продължаващ и сега спор.

В нашите литургични текстове обръщението към св. Константин е като това към св. ап. Павел. Константин е, подобно на Павел, призован не от човеци. Историкът обаче е длъжен да отбележи веднага и коренното различие между тях. Това, което преживява св. ап. Павел по пътя за Дамаск, е действително най-дълбоката възможна криза и преоценка на всички ценности. Между миналото и настоящето е прокарана разделителна линия, която изменя всичко в живота и психологията на апостола. Обръщането на Константин обаче неслучайно съвпада с най-решителния момент от неговата политическа кариера като император. Това не са политически сметки, някакъв вид макиавелизъм, както твърдят някои историци, но не е и прераждането на личността, преживяно от св. ап. Павел. И обяснението за това трябва да бъде търсено най-вече в религиозно-политическата идеология, в психологията на Константин, която единствена дава верен ключ към разбирането на неговото място в историята на християнството.

В дните на Константин завършва еволюцията на Римската империя, която започва още при първото й съприкосновение с елинистическия Изток. Това е едно постепенно прераждане на римския принципат в теократична монархия, в която императорът се превръща в свързващо звено между Бога и света, а държавата – в земен отобраз на небесния закон. С това ново религиозно преживяване на идеята за монархията е свързан и култът към непобедимото слънце, който в средата на ІІІ век имп. Аврелиан прави държавна религия: в света императорът е същото, което е слънцето на небето; той е участник в природата на слънцето, негов представител на земята. Монархът е отделен от простосмъртните, той е свещен, а поради това е свещено и всичко, което го заобикаля. На него се въздава религиозно поклонение и в имперската литургия, в свещения ритуал, в който вече е облечен целият му живот, се символизира божествената природа на държавата като едно земно отражение на небесния живот. На тези еволюции на държавното самосъзнание съответства, вдъхновява ги и на свой ред се вдъхновява от тях религиозното движение на гръко-римския свят в посока на монотеизма. Неоплатонизмът на Плотин, тази лебедова песен на древногръцката философия, източните култове, както и херметичната писменост – всички главни духовни и умствени течения от епохата, – провъзгласяват Единното Начало, Единия висш Бог на небесата.

Св. Константин е типичен представител на това ново религиозно съзнание. По свидетелството на неговия първи християнски биограф, Евсевий Кесарийски, още неговият баща, Констанций Хлор, посвещава на Единия Бог както него, така и неговата майка, всички служители и въобще целия дворец. Младият Константин израства в тази възвишена атмосфера на небеснатарелигия, очистена от грубото езичество. Той завинаги запазва този мистичен интерес, вярата в сънища, видения и озарения. Той твърдо вярва в своето избраничество и цялата негова политическа кариера е белязана от личните му контакти с небето. Тези настроения все още не обясняват изцяло обръщането му към християнството, но помагат за по-доброто разбиране на начина, по който той възприема християнството, правят Константин представител на един нов подход към Църквата и нейната вяра.

Звездата на св. Константин започва да изгрява на политическия хоризонт в Империята над разрухата и междуособиците на няколко враждуващи помежду си императори, последвали Диоклетиан след неговото отказване от престола. Като западен император, за да обедини под властта си цялата западна половина на Империята, той трябва да унищожи самоутвърдилия се в Рим негов съперник Максенций. В началото на 312 г. той се придвижва към Галия и след един смел зимен поход през Алпите, през октомври с.г., стига до Вечния град. Предстоящото сражение за него е трябвало да реши въпрос на живот и смърт – крайния успех или провал на цялата му, така остро осъзнавана от него мисия. И ето, той решава да тръгне против Града, защитаван както от Максенций, така и от всички негови древни богове, от цялата сила на традицията, цялата слава на миналото. Нима за човек като св. Константин тази борба с Рим не означава светотатствен разрив с миналото? И не е ли търсил той несъзнателно нова сила, нова религиозна опора, които да биха го поддържали в неговия замисъл за обновяването на Рим? В този момент на огромно напрежение и съмнения настъпва и неговото обръщане. Най-близките по време описания на това събитие не споменават нито за виждането на Кръста, нито за думите с него побеждавай! Те говорят за вразумяването, получено от императора насън, да направи нов знак на оръжията. Изпълнил това, Константин побеждава Максенций и влиза в Рим. По-късно този основен разказ започва да се разширява – не без помощта на самия Константин – до истинска легенда. Едно обаче остава несъмнено – в съзнанието на императора виденият от него знак, под който той удържа своята решителна победа, е християнски знак. От този момент нататък Константин смята себе си за християнин.

Но станал ли е той такъв в действителност? Кръщението, което за Църквата е единственото, което прави човека християнин, като го включва в новия живот, св. Константин приема едва на прага на смъртта, двадесет и пет години след битката при Мулвийския мост! Какъв е бил той дотогава? Отговаряйки на този въпрос, ние разкриваме онзи изначален парадокс на византинизма, който се съдържа изцяло в своеобразното обръщане на първия християнски император. Цялата работа е в това, че в съзнанието на св. Константин християнската вяра или, по-вярно, вярата в Христос е дошла при него не при посредството на Църквата, а му е била дарувана лично, непосредствено, за победа над враговете, т.е. при изпълняване на неговото царско служение. По този начин победата, удържана с помощта на християнския Бог, поставя императора, а следователно и неговата Империя, под покрова на св. Кръст, в пряка зависимост от Христос. Това означава още, че св. Константин се е обърнал към Христос не като човек, който е търсил Истината – само нея и заради нея самата, а като император, и Самият Христос е санкционирал неговата власт, направил го е Свой нарочен избраник и в негово лице се е свързал с Империята в някаква особена връзка. Така се обяснява и поразителният факт, че обръщането на св. Константин Велики не води след себе си никакво преосмисляне и преоценка на теократичното самосъзнание на Империята, а точно обратното – убеждава самите християни и самата Църква в избраничеството на императора, заставя ги да видят в лицето на Империята едно богоизбрано свещено Царство. По този начин всички трудности, цялото своеобразие на Византия, цялата острота и двусмисленост на Константиновия период от историята на Църквата произтичат точно от този първи парадокс: първият християнски император се оказва християнин вън от Църквата, а самата Църква мълчаливо, но с пълна искреност и вяра приема и признава това. В личността на своя император Империята става християнска, без да е преминала предварително през кризата на кръщелния съд.

След обръщането на Константин Велики през 313 г. е издаден известният Медиолански едикт – законодателният текст, определил основните принципи на религиозната политика на този император. В него официално се провъзгласява свобода:на християните и на всички да следват религията, която пожелаят. Нещо повече – отнетите от християните храмове, както и цялото конфискувано от тях през време на гоненията имущество, са върнати за сметка на държавната хазна. Историците водят горещи спорове върху смисъла на Медиоланския едикт. Какво означава провъзгласената в него религиозна свобода? Ако в нейното обявяване св. Константин Велики се е вдъхновявал от християнската идея за независимостта на религиозното убеждение от държавата, то защо тази свобода просъществува така кратко и толкова бързо отстъпва мястото си на пълния и принудителен монопол на християнството, който завинаги унищожава всяка религиозна свобода? На този въпрос може да има един-единствен отговор: свободата на св. Константин Велики не е била християнска свобода. Трябвало е да минат столетия, за да може новото разбиране за личността, което във всичките свои корени израства от Евангелието, да премине постепенно в ново разбиране за държавата, да ограничи личността със своите неотменими права. Днес знаем колко мъчителен се оказва този процес – знаем, уви, и това, че в него самите християни далеч не всякога са били носители точно на християнската евангелска истина. Не се ли състои трагедията на новата история преди всичко в това, че най-християнската от всички идеи на нашия свят, идеята за абсолютната ценност на човешката личност, в исторически аспект се оказва изместена и защитавана против църковното общество, че се превръща в съдбоносен символ на борбата против Църквата? И това се случва именно защото от самото начало съзнанието на християните се оказва пленено от обръщането на св. Константин Велики – то е и факторът, попречил на Църквата да преразгледа в евангелска светлина теократичния абсолютизъм на античната идея за държавата, като – точно обратното – не след дълго прави от този абсолютизъм неотделима част от християнското възприятие за света. Само в светлината на това теократично самосъзнание на св. Константин, в което за държавата се мисли като за носител на религията, тъй като непосредствено отразява и въплъщава в човешкото общество Божията воля за света, може правилно да бъде изтълкувана провъзгласената от Медиоланския едикт свобода. Това е свобода на култа, т.е. на външните форми на богопочитанието. От този момент насетне държавата няма да бъде изключително обвързана с нито една от тях, но не защото се превръща в религиозно неутрална, а тъй като в системата на новия религиозно-философски монотеизъм, представител на който до времето на обръщането си е св. Константин, всички външни форми на религията, култовете към всички богове възхождат в една или друга степен към едното всевишно Божество и в крайна сметка са относителни. От тази гледна точка Медиоланският едикт не е начало, а край. В него е скрито последното възражение на религиозния синкретизъм, в който се разлага и умира древното езичество. Но теократичната природа на държавата остава неприкосновена – религията остава дело преди всичко на държавата, тъй като самата държава не е нищо друго, освен божествено установление, божествена форма на човешкото общество. И свободата се дава, щото намиращото се на небесата божество да бъде милостиво и благосклонно към нас и към всичко, намиращо се под наша власт.

Но ако тази свобода трябва да бъде разбирана като последно проявление на имперския синкретизъм, то зад нея в Медиоланския едикт се открива вече и нещо ново. Императорът не крие своята симпатия към християнството и в прав текст заявява, че свободата на тези, които не са християни, се дарява ради спокойствието на нашето време. Неговото собствено сърце обаче вече неразделно принадлежи на новата вяра. Това е свободата на преходното време, в очакване на безболезненото тържество на християнството. Езичеството вече е обречено на гибел и гонение. И това е така поради самата теократична природа на Империята, благодарение на същото езическо усещане за държавата. Като император св. Константин вижда в себе си религиозен законодател на Империята, нейно средоточие в религиозно отношение; като християнин пък той не може да смесва християнството с лъжата на езичеството. И колкото повече той ще осъзнава своето християнство, толкова по-очевидна ще става враждата му към езичеството. В личността на св. Константин две логики и две вери, теократичната и християнската, се сплитат в двусмислено единство, което ще определи съдбата на Църквата в зараждаща се Византия.

Тази двусмисленост бива почувствана почти веднага в случая с известния разкол на донатистите в Африка. Едновременно с обръщането на св. Константин в Африканската църква настъпват смутове. След вълната на гоненията атмосферата е отровена от подозрения и обвинения в измени и падения. Част от картагенските християни отказват да приемат своя нов епископ Цецилиан, тъй като в неговото ръкоположение е взел участие някой си Феликс, епископ Агатоникийски, обвинен втрадиторство – предаване на свещените книги на полицията. Тази група, която е поддържана и от много съседни епископи, си избира свой епископ – отначало Майорин, а след това Донат, по чието име получава название цялата секта. Точно в този момент императорът изпраща щедри дарове на пострадалите от гонението християнски общини. В Африка неговата помощ получава католичната Църква, начело с Цецилиан. Това подбужда донатистите да се обърнат към императора с молба да ги предаде на съда на галските епископи, които не са били подложени на гонения, така че са свободни от обвинения в компромиси. Св. Константин не обича нищо така, както мира, и в самото християнство цени, може би най-много от всичко, неговата католичност – вселенското единство на Църквата. В желанието си да омиротвори Африканската църква той откликва на молбата на донатистите. Така главните епископи на Галия се събират в Рим под председателството на папа Милтиад (311–314), изслушват и двете страни и тържествено потвърждават решението на Картагенския събор. Делото изглежда решено в съгласие с всички правила на Църквата, както това искат и самите донатисти. Те обаче отново се обръщат към императора. И тук Константин прави онази непоправима грешка, с която започва многовековното и трагично недоразумение между теократичната в същността си Империя и Християнската църква. Вместо да изпрати втората молба за независещо от него църковно решение, некръстеният император изпълнява молбата на донатистите и се разпорежда за ново разследване. С това си действие той нанася първия удар върху независимостта на Църквата и върху и без това размътеното съзнание за нейната другоприродност в сравнение с държавата. По-нататъшните опити за развитие на донатистките смутове са само следствие от тази първа и така решителна грешка. Новото осъждане на разкола от още по-голям събор в Арл е последвано от нова апелация към императора. Св. Константин се възмущава от безумието да се изисква съд от човек, който сам очаква съда на Христос! И въпреки това отново се предава. Едва когато, след така дългите разследвания, най-накрая се убеждава в неправотата на донатистите, той стоварва върху тях цялата тежест на гонението – последната и най-страшна от всички негови грешки! Като превръща разколниците в мъченици, гонението само ги укрепва. Из цяла Африка се разгаря пожар, който не може да бъде угасен с нищо. Във време преди нашествието на вандалите разколът на донатистите представлява началото на края на великата и славна Африканска църква.

Но историята на донатизма е само първата и уводна глава от историята на новите взаимоотношения между Църквата и държавата. Неизмеримо по-пълният и трагичен техен смисъл се разкрива в арианския спор, изпълнил цялото първо столетие от живота на Константиновия свят.

Из книгата “Историческият път на Православието”, ИК Омофор, превод: Борис Маринов