Подготовка за кръщение

1. Значението на под­го­тов­ка­та

От ня­кол­ко ве­ка на­сам Църквата прак­ти­ку­ва поч­ти из­к­лю­чи­тел­но кръ­ща­ва­не на младенци. Въпреки то­ва, в ли­тур­гич­но от­но­ше­ние тайнството е за­па­зи­ло фор­ма­та и струк­ту­ра­та си от времето, ко­га­то мнозинството кръ­ща­ва­щи се са би­ли възрастни. Това се вижда осо­бе­но в под­гот­ви­тел­ни­те правила, ко­ито в на­ши­те съв­ре­мен­ни бо­гос­лу­жеб­ни кни­ги са гру­пи­ра­ни под заг­ла­ви­ето „Молитви за при­ема­не на ог­ла­ше­ния”.

Тази част от последованието, днес от­но­си­тел­но кратка, е пос­лед­ни­ят оце­лял еле­мент от дъл­га­та под­го­тов­ка за Кръщението, ко­ято в миналото, спо­ред мес­т­ни­те тра­ди­ции е про­дъл­жа­ва­ла от ед­на до три години. Кандидатите за Кръщение, на­ри­ча­ни оглашени, би­ли въ­веж­да­ни пос­те­пен­но в жи­во­та на Църквата чрез спе­ци­ал­ни обреди, ко­ито включ­ва­ли ек­зор­сиз­ми (про­гон­ва­не на не­чис­ти­те духове), молитви, пре­по­да­ва­не на уче­ни­ето на Свещеното Писание и т. н. В под­го­тов­ка­та участвала ця­ла­та хрис­ти­ян­с­ка община, ка­то по то­зи на­чин са­ма­та тя съ­що се гот­ве­ла за при­ема­не­то на своите но­ви­ членове. Тъкмо та­зи двой­на под­го­тов­ка – на ог­ла­ше­ния и на Църквата – ста­на­ла на­ча­ло на пред­пас­хал­ния бо­гос­лу­же­бен период, кой­то днес на­ри­ча­ме Велик пост. Това би­ло вре­ме на ре­ша­ва­ща и нап­рег­на­та под­го­тов­ка за свя­та­та нощ, чийято кулминация би­ло имен­но прос­ве­тле­ни­ето на онези, ко­ито ид­ва­ли при Христос и тър­се­ли спа­се­ние и нов жи­вот в Него.

Какъв е сми­съ­лът на та­зи подготовка? Въпросът е важен, за­що­то пре­об­ла­да­ва­що­то днес кръ­ща­ва­не на мла­ден­ци ка­то че ли прев­ръ­ща ня­кои от те­зи под­гот­ви­тел­ни пра­ви­ла в не­нуж­ни отживелици. Но оче­вид­но­то им зна­че­ние за древната Църква и за съв­ре­мен­но­то ли­тур­гич­но предание, как­то и за­паз­ва­не­то на она­зи струк­ту­ра на Кръщението, според ко­ято се кръ­ща­ва­ли то­га­ва възрастните, яс­но показва, че в очи­те на Църквата под­го­тов­ка­та е би­ла не­делима част от кръ­щел­но­то тайнство. Ето за­що из­с­лед­ва­не­то на Кръщението тряб­ва да за­поч­нем с от­го­во­ра на то­зи въп­рос.

Първо тряб­ва да осъзнаем, че под­го­тов­ка­та е пос­то­ян­на и съ­щес­т­ве­на стра­на на цър­ков­ния мо­лит­вен жи­вот изобщо. Невъзможно е да вникнем в ду­ха на богослужението, да раз­бе­рем не­го­вия сми­съл и реално да учас­т­ва­ме в него, без да сме разбрали, че то се ос­но­ва­ва най-ве­че на двойн­с­т­ве­ния ри­тъм на под­го­тов­ка и извършване, и че то­зи ри­тъм е ос­но­во­по­ла­гащ за цър­ков­ното богослужение, за­що­то от­к­ри­ва и ис­тин­с­ки осъ­щес­т­вя­ва двойн­с­т­ве­на­та при­ро­да и фун­к­ция на са­ма­та Църква.

От ед­на страна, са­ма­та Църква е под­го­тов­ка – тя ни под­гот­вя за веч­ния живот. Нейната фун­к­ция е тя та­ка да пре­об­ра­зи це­лия ни живот, че са­ми­ят той да се пре­вър­не в подготовка. Чрез проповед, уче­ние и мо­лит­ви тя неп­рес­тан­но ни разкрива, че пре­дел­на­та ценност, ко­ято да­ва сми­съл и по­со­ка на нашия жи­во­т, е „в края”, тя е „в бъ­де­щия век”, на нея тряб­ва да се надяваме, нея да очакваме, нея да предчувстваме. Без то­ва ос­нов­но из­ме­ре­ние на под­го­тов­ка­та прос­то ня­ма християнство, ня­ма Църква. В то­зи сми­съл богослужението на Църквата е ви­на­ги под­го­тов­ка – Църквата по­соч­ва и се съ­от­на­ся с не­що от­въд са­ма­та се­бе си, от­въд настоящето. Нейната фун­к­ция е да ни на­ка­ра да за­поч­нем тази подготовка и чрез не­я да пре­об­ра­зи жи­во­та ни, ка­то го съ­от­не­се с неговото възпълване в Божието Царство.

От дру­га страна, Църквата в ос­но­ва­та си е и изпълнение. Събитията, ко­ито са я съз­да­ли и ко­ито са из­точ­ник на нейна­та вя­ра и живот, ве­че са се случили: Христос е дошъл. В Него чо­векът е обожен и издигнат до небесата. Светият Дух е до­шъл и Неговото ид­ва­не е възвестило Божието Царство. Благодатта е да­де­на и Църквата е ис­тин­с­кият „рай на зе­мя­та”, за­що­то чрез нея сти­га­ме до тра­пе­зата на Христос в Неговото Царство. Ние сме получили Светия Дух и мо­жем да ста­нем причастници, на но­вия жи­вот тук и сега и да бъ­дем в об­ще­ние с Бога.

Тъкмо във и чрез бо­гос­лу­же­ни­ето се раз­к­ри­ва и пре­да­ва двой­с­т­ве­на­та при­ро­да на Църквата. Същностната фун­к­ция на бо­гос­лу­же­ни­ето е да пре­вър­не Църквата в под­го­тов­ка и да я раз­к­рие ка­то изпълнение. Така все­ки ден, вся­ка седмица, вся­ка го­ди­на е пре­об­ра­зе­на и пре­вър­на­та в двойн­с­т­ве­на реалност, в съ­от­но­ше­ние меж­ду „ве­че” и „още не”. Ние не бих­ме мог­ли да се под­гот­вим за Божието Царство, ко­ето тепърва тряб­ва да дой­де, ако то­ва Царство не ни бе­ше ве­че дадено. Не бих­ме мог­ли да пре­вър­нем края в обект на на­ша­та любов, на­деж­да и копнеж, ако то­зи край не ни бе­ше раз­к­рит ка­то слав­но и блес­тя­що начало. Не бих­ме мог­ли да се мо­лим „Да дой­де Твоето Царство”, ако не ни бе­ше ­да­ден вку­сът на то­ва Царство. Ако бо­гос­лу­же­ни­ето на Църквата не бе­ше изпълнение, нашият жи­во­т ни­ко­га не би мо­гъл да ста­не подготовка. Двойственият ри­тъм на под­го­тов­ка­та и из­пъл­не­ни­ето въобще не е слу­ча­ен и със­тав­ля­ва са­ма­та същ­ност на ли­тур­гич­ния жи­вот на Църквата, на богослужението, не са­мо в не­го­ва­та цялост, но и във вся­ка от със­тав­ни­те му час­ти – все­ки праз­ни­чен период, вся­ка служба, вся­ко тайнство. Какво би би­ла Пасха без свет­ла­та ти­ши­на на Велика събота? Тържественият мрак на Велики Петък без дъл­га­та под­го­тов­ка на Великия пост? Не се ли прев­ръ­ща тъ­га­та на поста в свет­ла тъ­га от свет­ли­на­та на ид­ва­ща­та Пасха? Ако днес за тол­ко­ва мно­го хо­ра бо­гос­лу­же­ни­ето на Църквата е прес­та­на­ло да бъ­де най-дъл­бо­ката потребност и ра­дост на техния жи­во­т, при­чи­на­та е, че те са заб­ра­ви­ли или ни­ко­га не са зна­ели ос­нов­но­то ли­тур­гич­но пра­ви­ло на под­го­тов­ка­та и изпълнението. Те не чув­с­т­ват изпълнението, за­що­то пре­неб­рег­ват подготовката, а пре­неб­рег­ват подготовката, за­що­то не се стре­мят към изпълнение. Тогава на­ис­ти­на бо­гос­лу­же­ни­ето из­г­леж­да ка­то не­ле­по въз­к­ре­ся­ва­не на ар­ха­ич­ни форми, ко­ито трябва да се „съ­жи­вят” с ня­кой кон­церт или с из­кус­т­ве­на и без­в­кус­на тържественост.

Кръщението не е из­к­лю­че­ние от то­зи основен принцип. То изис­к­ва под­го­тов­ка дори и ако чо­веш­ко­то същество, което ще се кръщава, е са­мо на ня­кол­ко дни и не е в със­то­яние да раз­бе­ре как­во се случва. Като се различава коренно от ня­кои ра­ци­она­лис­тич­ни секти, Православната църква ни­ко­га не е раз­г­леж­да­ла раз­би­ра­не­то ка­то ус­ло­вие за Кръщението. Нещо повече, тя утвърждава, че ис­тин­с­ко раз­би­ра­не се пос­ти­га чрез Кръщението, то е по-ско­ро не­гов ре­зул­тат и плод, от­кол­ко­то условие. Далеч сме от плос­ка­та идея, че Кръщение не мо­же­ло да бъ­де получено, до­ка­то не бъ­де „раз­б­ра­но” и „при­ето”, и сле­до­ва­тел­но тряб­ва­ло да се из­вър­ш­ва са­мо над възрастни. Може би пре­дел­на­та бла­го­дат на Кръщението е имен­но в това, че ни пра­ви деца, въз­с­та­но­вя­ва в нас оно­ва младенчество, без което, по ду­ми­те на Самия Христос, е не­въз­мож­но да се при­до­бие Божието Царство. Сле­до­ва­тел­но подготовката е ця­лос­тен акт на Църквата, в кой­то тя про­ве­ря­ва всичко, ко­ето пра­ви въз­мож­но кръ­щел­но­то възраждане. Защото ця­ла­та Църква се променя, обо­га­тя­ва и изпълва, ко­га­то по­ред­но­то Божие чедо се при­об­ща­ва към нейния жи­вот и ста­ва член на Тялото Христово.

Както казахме, Кръщението е пас­хал­но тайнство, а Пасха оз­на­ча­ва “преминаване”, „излизане”. Това преминаване за­поч­ва с под­гот­ви­тел­ни­те об­ре­ди и ги пра­ви ис­тин­с­ко­ на­ча­ло на тайнството, под­го­тов­ка за онова, ко­ето пред­с­тои да се извърши в тайнството на во­да­та и Духа.

2. Оглашението

Молитвата за ог­ла­ше­ния в Требника се пред­шес­т­ва­ от след­ни­те указания:

Свещеникът раз­вър­з­ва по­яса на кръщавания, об­ръ­ща го на изток, ду­ха три пъ­ти в ли­це­то му и три пъ­ти бла­гос­ла­вя че­ло­то и гър­ди­те му, сла­га ръ­ка на гла­ва­та му…

Тези ука­за­ния тряб­ва да бъ­дат обяснени, а опи­са­ни­ят об­ред да бъде пос­та­вен в кон­тек­с­та на ця­лос­т­на­та пред­к­ръ­щел­на подготовка.

В древната Църква же­ла­ещи­ят да ста­не хрис­ти­янин бил до­веж­дан при епис­ко­па на мес­т­на­та цър­к­ва от сво­ите възприемници4, то­ест от оне­зи чле­но­ве на хрис­ти­ян­с­ка­та община, ко­ито мо­же­ли да сви­де­тел­с­т­ват за се­ри­оз­ни­те на­ме­ре­ния на кан­ди­да­та и за ис­тин­с­кия ха­рак­тер на не­го­во­то обръщане. Раз­би­ра се, самото обръщане, е от­въд вся­ко обяснение. Какво до­веж­да чо­ве­ка при Христос? Какво го ка­ра да повярва? Въпреки всич­ки опи­ти да се сис­те­ма­ти­зи­рат и опи­шат „ви­до­ве­те” обръщания ви­на­ги ос­та­ва не­из­с­ле­ди­мо тайнство­то на уни­кал­на­та връз­ка на Бога с чо­века, съз­да­де­н от Бога за Самия Него. Сле­до­ва­тел­но нашето обяс­не­ние за­поч­ва на етапа, в кой­то то­зи тайн­с­т­вен про­цес е до­вел до обек­тив­но ре­ше­ние – да се по­тър­си Кръщението, да се вле­зе в Църквата.

Обърналият се бил до­веж­дан при епископа, кой­то в древната Църква е бил свещеник, пас­тир и учи­тел на мес­т­на­та хрис­ти­ян­с­ка община. След ка­то се уве­рял в се­ри­оз­ни­те на­ме­ре­ния на обър­на­лия се, епис­ко­път за­пис­вал име­то му в спи­съ­ка на оглашените5. После прек­ръс­т­вал три пъ­ти ли­це­то му и въз­ла­гал ръ­ка на гла­ва­та му. Този пър­во­на­ча­лен обред, на­ре­чен записване, означавал, че то­зи човек ве­че принадлежи на Христос, че е за­пи­сан в Книгата на живота. Във вре­ме­то на св. Йоан Златоуст то­ва за­пис­ва­не ста­ва­ло в на­ча­лото на Великия пост6. Днес то е пър­ва­та стъп­ка на кръ­щел­ното последование, а сми­съ­лът му на­ми­ра­ме из­ра­зен в пър­ва­та мо­лит­ва за оглашения:

Господи, Боже на истината, от Твоето име и от име­то на Единородния Ти Син и Светия Ти Дух въз­ла­гам ръ­ка­та си вър­ху ра­ба Ти, кой­то се е удос­то­ил да при­бег­не към Светото Ти име и да се за­па­зи под зас­ло­на на кри­ле­те Ти: отс­т­ра­ни от не­го ста­ра­та заб­лу­да и из­пъл­ни го с вяра, на­деж­да и лю­бов към Тебе, за да познае, че Ти ед­ни­чък си Бог истинен, и Единородния Твой Син, Господ Иисус Христос, и Светия Твой Дух. Дай му да пос­тъп­ва по всич­ки Твои за­по­ве­ди и да па­зи угод­но­то на Тебе, защото, ако чо­век сто­ри тия неща, ще жи­вее чрез тях. Запиши го в Книгата Си на Живота и го съ­еди­ни със ста­до­то на нас­ле­ди­ето Си. Нека се прос­ла­ви вър­ху не­го Светото Твое име и име­то на въз­лю­бе­ния Ти Син, Господа на­ше­го Иисуса Христос, и на жи­вот­во­ря­щия Ти Дух. Нека очи­те Ти ви­на­ги ми­лос­ти­во да гле­дат в не­го и уши­те Ти да чу­ват гла­са на мол­ба­та му. Развесели го в де­ла­та на ръ­це­те му и във всич­ко­то му потомство, за да Те величае, ка­то се пок­ла­ня и сла­ви ве­ли­ко­то Ти и въз­ви­ше­но име, и да Те хва­ли ви­на­ги през всич­ки­те дни на жи­во­та си. Защото Тебе въз­пя­ва вся­ка не­бес­на сила, и Твоя е сла­ва­та – на Отца, и Сина, и Светаго Духа, се­га и винаги, и во ве­ки веков. Амин.

Така още в пър­ва­та молитва, в са­мо­то на­ча­ло на кръ­щел­ното последование, виж­да­ме ис­тин­с­ки­те измерения, съ­щин­с­ко­то съ­дър­жа­ние на обръщането. Преди всич­ко то е излизане от света, кой­то вра­гът е от­нел от Бога и е пре­вър­нал в затвор. Обръщането е съ­би­тие не са­мо в об­лас­т­та и на равнището на идеите, как­то мис­лят по­ве­че­то хо­ра днес. То не е из­бор на иде­оло­гия и до­ри не е от­го­вор на „проб­ле­ми­те” – термин, мъд­ро из­бяг­ван от древната Църква и от Свещеното Писание. Обръща­нето е ис­тин­с­ко излизане от мра­ка и отчаянието. Човек оти­ва при Христос, за да бъ­де спасен, и за­що­то дру­го спа­се­ние не съществува. Първото дейс­т­вие на кръ­щел­но­то последование е дейс­т­вие на за­щи­та – ръ­ка­та на епископа, ръ­ка­та на Самия Христос, защитава, подслонява, „пок­ри­ва с кри­ла”, за­що­то пред­с­тои смър­т­на борба и в та­зи пър­ва молитва чу­ва­ме имен­но за нейна­та из­к­лю­чи­тел­на се­ри­оз­ност.

Оглашеният се­га е за­пи­сан в Книгата на Живота и ско­ро ще бъ­де „съ­еди­нен със ста­до­то на нас­ле­ди­ето” Божие. В съ­що­то вре­ме му се посочва и крайна­та цел на Кръщението – въз­с­та­но­вя­ва­не на ис­тин­с­кия живот, кой­то чо­ве­кът е за­гу­бил в греха. Този жи­вот е опи­сан ка­то величание, пок­ло­не­ние и прос­ла­ва на ве­ли­ко­то и въз­ви­ше­но Име. Но то­ва всъщ­ност е опи­са­ние на рая и вечността; на онова, което вършат не­бес­ни­те си­ли във веч­нос­т­та пред Божия Престол. Спасение, въз­с­та­но­вя­ва­не на живота, дар на ве­чния жи­вот – то­ва са из­ме­ре­ни­ята на Кръщението, раз­к­ри­ти в пър­вата стъп­ка на неговото последование. Решителното съ­би­тие е започнало.

3. Изгонването на не­чис­ти­те ду­хо­ве

Подготовката за Кръщение на ог­ла­ше­ния включ­ва­ла нас­тав­ле­ния и ек­зор­сиз­ми (из­гон­ва­не на не­чис­ти­те духове)7. Но тъй ка­то днес, пре­об­ла­да­ва­ кръ­ща­ва­нето на младен­ци и нас­тав­ле­ни­ето във вя­ра­та по не­об­хо­ди­мост се от­ла­га за след Кръщението, ние ще раз­г­ле­да­ме пър­во екзорсизмите, ко­ито в съв­ре­мен­ното кръ­щел­но ­пос­ле­до­ва­ние на Кръщението не­пос­ред­с­т­ве­но след­ват мо­лит­ва­та за оглашения.

Съвременният човек, бил той и православен, обик­но­ве­но е дос­та изненадан, ко­га­то научи, че кръ­щел­ни­ят об­ред за­поч­ва с думи, от­п­ра­ве­ни към дявола. В неговия ре­ли­ги­оз­ен ми­рог­лед дя­во­лът ня­ма място; спо­ред не­го той при­над­ле­жи към па­ноп­ти­ку­ма на сред­но­ве­ков­ни­те пред­раз­съ­дъ­ци и гру­бия при­ми­ти­вен манталитет. Затова и много хора, вклю­чи­тел­но и свещеници, на та­зи ос­но­ва пред­ла­гат зак­ли­на­ни­ята прос­то да се про­пус­нат ка­то не­нуж­ни и не­съ­от­ветс­т­ва­щи на нашата прос­ве­те­на „мо­дер­на” религия. Що се от­на­ся до неправославните, те оти­ват до­ри по-да­леч и настояват за де­ми­то­ло­ги­зи­рането на са­ми­я Нов Завет, за неговото ос­во­бо­ждаване от ар­ха­изи­рания мироглед, чий­то по­ка­за­те­лен из­раз е демонологията, ко­ято уж скри­ва­ла не­го­во­то автентично, веч­но послание.

Нашата цел ни не е да очертаем, до­ри повърхностно, пра­вос­лав­но­то уче­ние за дявола. Всъщност, Църквата ни­ко­га не е фор­му­ли­ра­ла по сис­те­ма­тич­ен начин яс­но и крат­ко уче­ние по то­зи въпрос. Но важ­но­то за нас е, че Църквата ви­на­ги е имала опит за демоничното, ка­за­но с прос­ти думи, винаги е имала поз­на­ние за дявола. И ако то­ва не­пос­ред­с­т­ве­но зна­ние не е би­ло фор­му­ли­ра­но в ясно и систематизирано учение, то е по­ра­ди трудността, ако не и не­въз­мож­нос­т­та ирацио­нал­ното да се обяс­ни по ра­ци­она­лен път. А демоничното, и по-кон­к­рет­но зло­то са ка­те­го­рии имен­но от ре­ал­нос­т­та на ирационалното.В опита си да обяс­нят и та­ка да ра­ци­она­ли­зи­рат опи­та от съ­щес­т­ву­ва­не­то на злото, някои бо­гос­ло­ви и философи го обяс­ня­ват ка­то отсъствие, от­със­т­вие на добро. Сравняват го нап­ри­мер с мрака, кой­то е от­със­т­вие на свет­ли­на и се разпръсква, щом тя се появи. Тази те­ория меж­дув­ре­мен­но се въз­п­ри­ема от всич­ки ви­до­ве де­ис­ти и ху­ма­нис­ти и все още е част от съв­ре­мен­ния ни мироглед. В нея ка­то сред­с­т­ва сре­щу вся­ко зло ви­на­ги се по­соч­ват просвещаването и образованието. Например: обяс­не­те на тийнейджъ­ри­те ме­ха­низ­ма на пола, пре­мах­не­те тайн­с­т­ве­нос­т­та и та­бу­та­та и те ще го из­пол­з­ват рационално, то­ест добре; увеличете броя на училищата, и човекът, кой­то е по при­ро­да добър, ipso facto ще жи­вее и ще се дър­жи разумно, то­ест добре.

Не та­ко­ва оба­че е раз­би­ра­не­то за зло­то в Библията и в опи­та на Църквата. Тук зло­то съв­сем оп­ре­де­ле­но не е прос­то отсъствие. То е при­със­т­вие – при­със­т­вие на не­що тъмно, ира­ци­онал­но и мно­го реално, ма­кар и про­из­хо­дът на то­ва при­със­т­вие да не е за­дъл­жи­тел­но напълно ясен и не­за­бав­но разби­раем. Така ом­ра­за­та не е прос­то от­със­т­вие на любов; тя е при­със­т­вие на тъм­на сила, ко­ято мо­же да бъ­де мно­го активна, ум­на и до­ри изобретателна. Тя оп­ре­де­ле­но не е и ре­зул­тат на невежество. Ние можем да знаем и ед­нов­ре­мен­но с то­ва да мразим. Колкото по­ве­че ня­кои са знаели за Христос, колкото повече са виж­да­ли Неговата свет­ли­на и доброта, тол­ко­ва по­ве­че са Го мразели. Това усе­ща­не за зло­то ка­то ира­ци­онал­на сила, ка­то нещо, ко­ето ни об­ла­да­ва и нап­рав­ля­ва в дейс­т­ви­ята ни, съв­па­да с опи­та на Църквата и с опи­та на всички, ко­ито се стараят, все­ки спо­ред мя­ра­та си, да „ста­нат по-доб­ри”, да се противопоставят на соб­с­т­ве­на­та си природа, да се из­диг­нат към по-ду­хо­вен живот.

И така, пър­во ут­вър­ж­да­ва­ме съ­щес­т­ву­ва­не­то на де­мо­нич­на ре­ал­ност – зло­то ка­то тъм­на сила; ка­то присъствие, а не прос­то отсъствие. Но мо­жем да про­дъл­жим и по-нататък. Защото, как­то не съ­щес­т­ву­ва лю­бов из­вън любящия, то­ест личността, ко­ято обича, та­ка не е въз­мож­на ом­ра­за из­вън мразещия, то­ест из­вън личността, ко­ято мрази. Ако пре­дел­на­та тай­на на доб­ро­то е свър­за­на с личността, то и пре­дел­на­та тай­на на зло­то съ­що тряб­ва да бъ­де личностна. Зад тъм­но­то ира­ци­онал­но при­със­т­вие на зло­то тряб­ва да има лич­ност или личности. Трябва да съ­щес­т­ву­ва свят на лич­нос­ти – тези, ко­ито са из­б­ра­ли да мра­зят Бога, да мра­зят светлината, да бъ­дат против. Кои са те­зи личности? Кога, как и за­що са из­б­ра­ли да бъ­дат сре­щу Бога? На те­зи въп­ро­си Църквата не да­ва точ­ни отговори. Колкото по-дъл­бин­на е реалността, тол­ко­ва по-мал­ко тя мо­же да се вмести във фор­му­ли и схеми. Затова от­го­во­рът ос­та­ва обвит в сим­во­ли и образи, ко­ито ни раз­каз­ват за пър­вия бунт сре­щу Бога в съз­да­дения от Него ду­хов­ен свят; за ангелите, пов­ле­че­ни в то­зи бунт от гордост. Произходът на зло­то тук се раз­г­леж­да не ка­то не­ве­жес­т­во или несъвършенство, а тък­мо об­рат­но­то – ка­то та­ко­ва зна­ние и сте­пен на съвършенство, ко­ито пра­вят из­ку­ше­ни­ето на гор­дос­т­та възможно. Който и да е той, дя­во­лът е бил сред пър­ви­те и най-доб­ри Божии творения. Той е бил, та­ка да се каже, дос­та­тъч­но съвършен, дос­та­тъч­но силен, мо­же да ка­жем до­ри дос­та­тъч­но божествен, за да поз­на­ва Бога и да не Му се покори; да Го поз­на­ва и да из­бе­ре да бъ­де сре­щу Него, да по­же­лае да бъ­де сво­бо­ден от Него. Но тъй ка­то та­зи сво­бо­да е не­въз­мож­на в лю­бов­та и светлината, ко­ито ви­на­ги во­дят към Бога и към сво­бод­но послушание пред Него, тя по не­об­хо­ди­мост се ове­щес­т­вя­ва в отрицание, ом­ра­за и бунт.

Раз­би­ра се, тези ду­ми са слаби, и въобще не съответстват на ужа­ся­ва­ща­та тайна, ко­ято се опит­ват да изразят. Всъщност ние не зна­ем ни­що за та­зи пър­воначал­на ка­тас­т­ро­фа в ду­хов­ния свят, за ом­ра­за­та към Бога, въз­п­ла­ме­не­на от гордостта, и за въз­ник­ва­не­то на стран­на­та ре­ал­ност на зло­то – нежелана, не­сът­во­ре­на от Бога. За всич­ко то­ва зна­ем са­мо от соб­с­т­ве­ния си опит от нея, от соб­с­т­ве­ния си опит от злото. Този опит е ви­на­ги опит от падение, от не­що цен­но и съвършено, от­к­ло­ни­ло се от цел­та си и пре­да­ло соб­с­т­ве­на­та си природа, от не­ес­тес­т­ве­ния ха­рак­тер на то­ва падение, ко­ето е ста­на­ло не­раз­дел­на и „ес­тес­т­ве­на” част на на­ша­та природа. И ко­га­то се сблъс­ка­ме със зло­то в се­бе си и из­вън нас, в света, кол­ко не­ве­ро­ят­но ев­ти­ни и по­вър­х­нос­т­ни ста­ват всич­ки ра­ци­онал­ни обяс­не­ния и вся­ко свеж­да­не на зло­то до подредени ра­ци­онал­ни теории! Ако има нещо, ко­ето мо­жем да на­учим от ду­хов­ния си опит, то е, че зло­то не тряб­ва да бъ­де обяснявано, а при­ето ка­то не­що реално, с ко­ето тряб­ва да се борим. Сам Бог се е спра­вил със зло­то имен­но по то­зи начин. Той не го е обяснявал, а из­п­ра­тил Единородния Си Син да бъ­де раз­п­нат от си­ли­те на злото, за да ги раз­ру­ши със Своята любов, вя­ра­ и послушание.

Това е пътят, кой­то тряб­ва да след­ва­ме и ние. По то­зи път не­из­беж­но сре­ща­ме дя­во­ла в момента, в кой­то взе­мем ре­ше­ние да след­ва­ме Христос. Ние за­поч­ва­ме об­реда на Кръщението – акт на ос­во­бож­да­ва­не и победа, със заклинания, за­що­то по пъ­тя към кръ­щел­ния ку­пел не­из­беж­но се на­тък­ва­ме на тъм­на­та влас­т­на фигура, ко­ято го препречва. Ако ис­ка­ме да продължим, тя тряб­ва да бъ­де отс­т­ра­не­на и прогонена. В мига, в кой­то ръ­ка­та на све­ще­ни­ка до­кос­не гла­ва­та на Божието чедо и го осени с кръс­т­ния знак, дя­во­лът е ве­че там, за­щи­та­вай­ки това, ко­ето е от­к­рад­нал от Бога и пре­тен­ди­райки да бъ­де не­го­в собственик. Макар да не го виждаме, Църквата знае, че той е там. Може да не из­пит­ва­ме ни­що по­ве­че от при­ят­на­та топ­ли­на на се­мейно­то тържество, но Църквата знае, че пред­с­тои смър­т­на битка, чий­то кра­ен за­лог не са ня­как­ви обяс­не­ния и теории, а ве­чният жи­вот или веч­на смърт. Защото, не­за­ви­си­мо да­ли искаме, или не, да­ли знаем, или не, всич­ки участваме в ду­хов­на­та война, бу­шу­ва­ща от са­мо­то на­ча­ло на света. Раз­би­ра се, решителната битка, ве­че е спе­че­ле­на от Бога, но дя­во­лът още не се е предал. Напротив, спо­ред Писанията, той ус­т­рой­ва последната, най-жестоката битка точно ко­га­то е смър­т­но ра­нен и обречен. Той не мо­же да нап­ра­ви ни­що сре­щу Христос, но мо­же да нап­ра­ви мно­го сре­щу нас. Затова зак­ли­на­ни­ята са на­ча­ло на борбата, ко­ято пред­с­тав­ля­ва пър­во­то и най-съ­щес­т­ве­но из­ме­ре­ние на хрис­ти­ян­с­кия живот.

Ние го­во­рим на дявола! Имен­но тук се про­явя­ва хрис­ти­ян­с­ко­то раз­би­ра­не за сло­во­то ка­то сила. В де­сак­ра­ли­зи­ра­ния и се­ку­ла­ри­зи­ран ми­рог­лед на съв­ре­мен­ния чо­век словото, как­то всич­ко друго, е обезценено, све­де­но един­с­т­ве­но до ра­ци­онал­но­то му значение. Но в биб­лейс­ко­то от­к­ро­ве­ние Словото е си­ла и живот. Бог съз­да­ва све­та със Словото Си. То е творческа сила, но и разрушителна сила, за­що­то чрез не­го се пре­да­ват не са­мо идеи и мисли, но пре­ди всич­ко ду­хов­ни реалности, по­ло­жи­тел­ни и отрицателни. От глед­на точ­ка на свет­с­ко­то раз­би­ра­не за словото, е не прос­то безполезно, но нап­ра­во смеш­но да го­во­рим на дявола, за­що­то не мо­же да има ни­ка­къв ра­ци­она­лен ди­алог със са­мия но­си­тел на ирационалното. Но про­гон­ва­не­то на не­чис­ти­те ду­хо­ве не е обяснение, не е теза, ко­ято тряб­ва да бъ­де до­ка­за­на на онзи, кой­то от века мрази, лъ­же и разрушава. Спо­ред св. Йоан Златоуст думите на мо­лит­ва­та са „страш­ни и чуд­ни за­по­ве­ди”8, дейс­т­вие със страшна „пла­ше­ща и ужа­ся­ва­ща” сила, ко­ето обър­к­ва и уни­що­жа­ва зли­те си­ли на де­мо­нич­ния свят:

(*) Запретява на тебе дяволе, Господ, Който дойде в света, живя между човеците, за да разруши твоето робство и да освободи човека; Който на дървото победи вражеските сили, когато слънцето се помрачи, земята се разтресе, гробовете се отвориха и телата на светиите възкръснаха; Който със смърт смъртта разруши и порази оногова у когото е властта на смъртта, сиреч тебе дявола.

Запретявам ти чрез Бога, който яви дървото на живота и постави херувимите и огнения меч, за да го пазят. Запретен си! Запретявам ти чрез Оня, Който ходеше по морската повърхност като по суша и запрети на бурните ветрове, чиито поглед изсушава бездните и те се топят; и сега Той, Същият, ти запретява чрез нас:

Трепери, излез и остави това създание, така че да не се върнеш, нито скриеш в него, нито да го срещнеш или да му въздействаш, нито нощем, нито денем или сутрин или по пладне; но иди в тартара си, докато дойде великия ден на съда. Уплаши се от Бога, Който седи на херувимите и поглежда в бездните, от Когото треперят ангели, архангели, престоли, господства, начала, власти, сили, многооки херувими и шестокрилати серафими, от Когото треперят небето и земята, морето и всичко в тях; излез и остави запечатания и новоизбран воин на Христа, Нашия Бог, понеже запретявам ти чрез Него, Който ходи на ветрени криле, Който прави ангелите си изгарящ огън; излез и остави това създание с всичката си сила и всичките си ангели!

Запретителната мо­лит­ва е всъщ­ност по­ема в най-дъл­бо­кия сми­съл на думата, ко­ято на гръц­ки оз­на­ча­ва сътворение. Тя ис­тин­с­ки изя­вя­ва и из­вър­ш­ва онова, ко­ето казва, от­но­во из­пъл­вай­ки ду­ми­те с бо­жес­т­ве­на­та енергия, от ко­ято произлизат. Всичко то­ва се постига, за­що­то мо­лит­ва­та се про­из­на­ся в име­то на Христос и е из­пъл­не­на със си­ла­та на Христос, Който е „нав­ля­зъл” в те­ри­то­ри­ята на врага, при­ел е чо­веш­кия жи­вот и е направил чо­веш­ки­те ду­ми свои, по­беж­да­вай­ки де­мо­нич­ни­те си­ли отвътре.

След ка­то е из­го­нил не­чис­ти­те сили, све­ще­ни­кът каз­ва след­на­та молитва:

Милостно пог­лед­ни на ра­ба Си: потърси, из­ди­ри и про­го­ни от не­го всич­ки дейс­т­вия на дявола; зап­ре­ти на не­чис­ти­те ду­хо­ве и ги изгони, очис­ти тво­ре­ни­ето на Твоите ръ­це и ка­то упот­ре­биш сил­но­то Си действие, сма­жи са­та­на­та ско­ро под но­зе­те му и дай му да по­беж­да­ва над не­го и над не­чис­ти­те духове, та, по­лу­ча­вай­ки от Тебе милост, да се удос­тои с без­с­мър­т­ни­те и не­бес­ни Твои тай­ни… Сам Ти при­еми в не­бес­но­то Си Царство и то­ва свое създание. Отвори очи­те на ума му, за да си­яе в не­го прос­ве­тлението на Евангелието Ти.

С ос­во­бож­да­ва­не­то от де­мон­с­ка­та власт за­поч­ва въз­с­та­но­вя­ва­не­то на чо­веш­ка­та природа. Завършекът е Царството Небесно, къ­де­то чо­ве­кът е при­ет в Христос, та­ка че въз­хож­да­не­то на небето, об­ще­ни­ето с Бога и обо­же­ни­ето на­ис­ти­на са ста­на­ли най-вис­ша чо­веш­ка съд­ба и предназначение.

Спо­ред указанията, докато из­гон­ва не­чис­ти­те ду­хо­ве от оглашения, свещени­кът, „дух­ва три пъ­ти на устата, че­ло­то и гър­ди­те на кръ­ща­ва­ния”. Дишането е ос­нов­на би­оло­гич­на функция, ко­ято под­дър­жа жи­во­та ни и ни пра­ви на­пъл­но за­ви­си­ми от света, който е без­на­деж­д­но за­мър­сен с грях, зло и смърт. В ис­тин­с­ки хрис­ти­ян­с­кия ми­рог­лед ня­ма мяс­то за съв­ре­мен­но­то про­ти­во­пос­та­вя­не на ду­хов­но­то и материалното; той раз­г­леж­да чо­ве­ка в не­го­ва­та цялост, в ор­га­нич­но­то един­с­т­во и вза­имо­за­ви­си­мост на ду­хов­но­то и фи­зи­чес­ко­то в него. Целият свят е отровен, бо­лен и ак­тът на ос­во­бож­даване е не са­мо духовен, но и физически; той е очис­т­ва­не­то на въздуха, кой­то дишаме, който, в ак­та на екзорсизма, от­но­во ста­ва чист, от­но­во ста­ва дар от Бога и кой­то е са­ми­ят живот, въз­с­та­но­вен ка­то за­ви­си­мост от Бога – он­зи живот, кой­то Бог из­на­чал­но е дал на човека.

Свещеникът продължава:

Изгони от не­го все­ки лош и не­чист дух, кой­то е скрит и се е заг­нез­дил в сър­це­то му. Дух на заблуда, дух на лошота, дух на идо­лос­лу­же­ние и вся­ко користолюбие, дух на лъ­жа и вся­ка нечистота, ко­ято се вър­ши по на­уча­ва­не от дявола. И нап­ра­ви го ра­зум­на ов­ца на све­то­то ста­до на Христос Твоего, поч­тен член на Църквата Си, съ­съд осветен, син на свет­ли­на­та и нас­лед­ник на Царството Ти, та, ка­то пре­жи­вее по за­по­ве­ди­те Ти, ка­то за­па­зи пе­ча­та не­пов­ре­ден и увар­ди дре­ха­та неопетнена, да по­лу­чи бла­жен­с­т­во­то на све­ти­ите в Царството Ти.

Завършено е про­гон­ва­не­то на не­чис­ти­те духове; из­вър­ше­но е пър­во­то освобождаване. Човекът е въз­с­та­но­вен ка­то сво­бод­но същество, спо­соб­но на ис­тин­с­ка сво­бо­да – не свободата, ко­ято са­мо на­ри­ча­ме та­ка и ко­ято пра­ви от чо­ве­ка ве­чен роб на соб­с­т­ве­ни­те му же­ла­ния и апетити, а сво­бо­да­та да по­лу­чиш от­но­во ис­тин­с­кия живот, кой­то ид­ва от Бога и во­ди към Бога; сво­бо­да­та да нап­ра­виш един­с­т­ве­ния ис­тин­с­ки сво­бо­ден и ос­во­бож­да­ващ из­бор – из­бо­ра за Бога. Именно то­зи из­бор е в ос­но­ва­та на след­ва­щия етап на кръ­щел­ния обред.

4. Отричането от са­та­на­та

Това последование, как­то и това, което – из­по­вяд­ва­не­то на Христос – обик­но­ве­но се из­вър­ш­ва­ло мал­ко пре­ди са­мо­то Кръщение – или на Велики Петък, или на Велика събота9, ка­то два­та об­ре­да би­ли за­вър­ше­ка на ця­ла­та ог­ла­си­тел­на подготовка. В съв­ре­мен­но­то пос­ле­до­ва­ние те се из­вър­ш­ват не­пос­ред­с­т­ве­но след из­гон­ва­не­то на не­чис­ти­те духове.

Свещеникът об­ръ­ща кръ­ща­ва­ния на запад. Кръщаваният е съблечен, бос, с вдиг­на­ти ръце.

„… на запад.” Западът тук е сим­вол на тъмнината; то­ва е по­со­ка­та на сатаната10. Оглашеният се из­п­ра­вя с ли­це към дя­во­ла – зак­ли­на­ни­ята са го нап­ра­ви­ли сво­бо­ден да се от­ре­че от него, да го пре­диз­ви­ка и да го отхвърли. Самото об­ръ­ща­не на за­пад ве­че е акт на сво­бод­ната воля, пър­ви­ят сво­бо­ден акт на ос­во­бо­де­ния от роб­с­т­вото на сатаната човек.

„…съблечен, бос, с вдиг­на­ти ръ­це…” Оглашеният е ли­шен от всичко, ко­ето е скри­ва­ло от са­мия не­го по­ло­же­ни­ето му на роб; от всичко, ко­ето му е по­ма­га­ло да из­г­леж­да сво­бо­ден в соб­с­т­ве­ни­те си очи, без да по­до­зи­ра за своето робство, тра­ге­ди­я и пленничество. Сега оба­че той знае, че е бил пленник, „а плен­ни­ци­те хо­дят го­ли и бо­си”11. Отхвърлил всичко, ко­ето е прик­ри­ва­ло плен­ни­чес­т­во­то му, при­над­леж­нос­т­та му към сатаната, той „знае от как­во зло е ос­во­бо­ден и към как­во доб­ро се е забър­зал”12. Вдигнатите му ръ­це показват, че се под­чи­ня­ва на Христос, ис­ка да бъ­де Негов пленник, тър­си оно­ва пленни­чество, което, по ду­ми­те на св. Йоан Златоуст „об­ръ­ща роб­с­т­во­то в сво­бо­да… връ­ща чо­ве­ка от чуж­да­та зе­мя и го во­ди в родината, в не­бес­ния Йерусалим…”13

Свещеникът пи­та кръ­ща­ва­ния три пъти:

Отричаш ли се от сатаната, и от всич­ки­те му дела, и от всич­ки­те му ангели, и от всич­ко­то му служение, и от всич­ка­та му гордост?

Оглашеният или въз­п­ри­ем­ни­кът съ­що три пъ­ти му отговаря:

Отричам се.

Свещеникът пак пи­та три пъти:

Отрече ли се от сатаната?

Оглашеният или въз­п­ри­ем­ни­кът на вся­ко пи­та­не му отговаря:

Отрекох се!

След то­ва све­ще­ни­кът казва:

Духни и плю­ни на него!

Когато въз­ник­на­ло ­пос­ле­до­ва­ни­ето на от­ри­ча­не­то от сатаната, зна­че­ни­ето му би­ло самопонятно и за оглашения, и за ця­ла­та хрис­ти­ян­с­ка община. Те жи­ве­ели в ези­чес­ки свят, чий­то жи­вот бил про­ник­нат от pompa diaboli, от идолопоклонство, от учас­тие в кул­та към императора, от обожествяване на не­оду­ше­ве­ни пред­ме­ти и т. н.14 Оглашеният не са­мо раз­би­рал от как­во се отрича, но той бил на­пъл­но на­яс­но и за „тес­ния път”, за труд­ния жи­вот – на­ис­ти­на не­кон­фор­мис­т­ки и ра­ди­кал­но про­ти­во­по­ло­жен на начина на жи­вот на хо­ра­та око­ло него, на кой­то го об­ри­ча­ло то­ва отричане.

Чак ко­га­то све­тът ста­нал „хрис­ти­ян­с­ки” и се отъж­дес­т­вил с хрис­ти­ян­с­ка­та вя­ра и култ, зна­че­ни­ето на от­ри­ча­не­то пос­те­пен­но би­ло за­гу­бе­но и днес то се раз­г­леж­да ка­то анах­ро­ни­зъм и ар­ха­ич­ен обред, лю­бо­пит­на подробност, ко­ято не след­ва да се при­ема сериозно. Християните до­ такава степен с­вик­на­ли хрис­ти­ян­с­т­во­то да бъ­де не­де­ли­ма част от света, а Църквата – на­чин за ре­ли­ги­оз­но из­ра­зя­ва­не на свет­с­ки­те им ценности, че са­ма­та идея за нап­ре­же­ние или кон­ф­ликт меж­ду вя­ра­та и све­та пос­те­пен­но из­чез­на­ла от жи­во­та им. Дори днес, след тра­гич­на­та ги­бел на всич­ки т. нар. хрис­ти­ян­с­ки култури, империи, нации, дър­жа­ви мно­го хрис­ти­яни са убедени, че със све­та всич­ко е наред; в не­го ня­ма ни­що прин­цип­но пог­реш­но и чо­век мо­же спо­кой­но да при­еме не­го­вия начин на живот, всич­ки­те му цен­нос­ти и приоритети, ка­то в съ­що­то вре­ме из­пъл­ня­ва и ре­ли­ги­оз­ни­те си задължения. Нещо по­ве­че, днес са­ма­та Църква и хрис­ти­ян­с­т­во­то се раз­г­леж­дат ка­то сред­с­т­ва за пос­ти­га­не на ус­пе­шен и спокоен живот в света, като един вид ду­хов­на терапия, раз­ре­ша­ва­ща всич­ки нап­ре­же­ния и всич­ки противоречия, да­ва­ща он­зи ду­ше­вен мир, кой­то оси­гу­ря­ва успех, сигурност и щастие. Самата идея, че хрис­ти­яни­нът тряб­ва да от­ре­че не­що и то­ва не­що не са прос­то ня­кол­ко оче­вид­но гре­хов­ни и не­мо­рал­ни действия, а пре­ди всич­ко ед­на ця­ла оп­ре­де­ле­на пред­с­та­ва за живота, „на­бор от при­ори­те­ти”, фун­да­мен­тал­но от­но­ше­ние към света; идеята, че хрис­ти­ян­с­ки­ят жи­вот е те­сен път и бор­ба – всич­ко то­ва е изос­та­ве­но от­дав­на и ве­че не стои в сър­це­ви­на­та на хрис­ти­ян­с­кия ни мироглед.

Ужасяващата ис­ти­на е, че ог­ром­но­то мно­зин­с­т­во хрис­ти­яни прос­то не виж­дат при­със­т­ви­ето и дейс­т­ви­ето на са­та­на­та в све­та и сле­до­ва­тел­но не чув­с­т­ват нуж­да­та да от­х­вър­лят „не­го­ви­те де­ла и цялото му слу­же­ние”. Не за­бе­ляз­ват оче­вид­но­то идолопоклонство, ко­ето е про­ник­на­ло в иде­ите и цен­нос­ти­те на съв­ре­мен­ния човек, ко­ито оформят, оп­ре­де­лят и за­роб­ват жи­во­та му мно­го по­ве­че от от­к­ри­то­то идо­ло­пок­лон­с­т­во на древ­но­то езичество. Слепи са за факта, че де­мо­нич­но­то се със­тои глав­но в под­ра­жа­ни­ето и фалшификацията, в от­не­ма­не­то ис­тин­с­кия сми­съл на ина­че по­ло­жи­тел­ни ценности, в пред­с­та­вя­не­то на чер­но­то за бя­ло и обратно, в еле­гант­на и ко­вар­на лъ­жа и заблуда. Не разбират, че та­ки­ва по­ло­жи­тел­ни и до­ри хрис­ти­ян­с­ки идеи, ка­то „сво­бо­да”, „ос­во­бож­де­ние”, „лю­бов”, „щас­тие”, „ус­пех”, „пос­ти­же­ние”, „из­рас­т­ва­не”, „се­бе­ре­али­за­ция” – идеи, ко­ито из­ця­ло офор­мят мо­ти­ва­ци­ята и иде­оло­ги­ите на съв­ре­мен­ния чо­век и общество, мо­гат да бъ­дат из­п­раз­не­ни от ис­тин­с­ко­то си съ­дър­жа­ние и да се пре­вър­нат в оръ­жие на демоничното.

А същ­нос­т­та на де­мо­нич­но­то е ви­на­ги гордостта, pompa diaboli. Истината за съв­ре­мен­ния чо­век е, че не­за­ви­си­мо да­ли е конформист, който стро­го спаз­ва закона, или бун­тар­с­ки нас­т­ро­ен про­тив­ник на конформизма, той е пре­ди всич­ко същество, из­пъл­не­но с гордост, формирано от гордостта, пок­ла­ня­що се на гор­дос­т­та и пос­та­вя­що гор­дос­т­та на вър­ха на своята цен­нос­т­на­ система.

Да се от­ре­чеш от сатаната, не оз­на­ча­ва да от­х­вър­лиш ед­но ми­то­ло­гич­но същество, в чи­ето съ­щес­т­ву­ва­не сам не вярваш. То оз­на­ча­ва от­х­вър­ля­не­то на цял един светоглед, ос­но­ван върху гор­дос­т­та и самопревъзнасянето, върху она­зи гордост, ко­ято е от­к­ло­ни­ла чо­веш­кия жи­вот от Бога и го е пре­вър­на­ла в мрак, смърт и ад. И мо­же­те да бъ­де­те сигурни, че са­та­на­та ня­ма да заб­ра­ви то­ва отричане, то­ва отхвърляне, то­ва предизвикателство. „Духни и плю­ни на него!” Обявена е война! Започва борба, чий­то за­лог е ве­чният жи­вот или веч­но осъждане. Това е сми­съ­лът на християнството, то­ва оз­на­ча­ва на­ши­ят избор.

5. Изповядването на Христос

След ка­то кръ­ща­ва­ни­ят или въз­п­ри­ем­ни­кът му нап­ра­ви това, све­ще­ни­кът го об­ръ­ща на изток, с от­пус­на­ти на­до­лу ръце.

„…об­ръ­ща на из­ток…” Ако за­пад­на­та по­со­ка при от­ри­ча­не­то оз­на­ча­ва­ше са­та­на­та и не­го­вия мрак, об­ръ­ща­не­то на из­ток оз­на­ча­ва об­ръ­ща­не към рая, сът­во­рен на изток, об­ръ­ща­не към Христос, свет­ли­на­та на света. „Когато се от­ре­чеш от сатаната, пи­ше св. Кирил Йерусалимски, ре­ши­тел­но скъс­вай­ки все­ки съ­юз с него, оно­ва древ­но съг­ла­ше­ние с ада, за теб се от­ва­ря Божият рай, кой­то бе сът­во­рен на из­ток и от кой­то на­ши­ят пра­отец бе­ше из­го­нен за­ра­ди гре­ха си. Това означава, че ти се об­ръ­щаш от за­пад към изток, към мяс­то­то на светлината.”15

„…с от­пус­на­ти на­до­лу ръ­це…” Сега бунтът сре­щу Бога се заме­ня с послушание, по­кор­с­т­во и мир. „Обърни се на изток, от­пус­ни ръце, пок­ло­ни се” – то­ва са би­ли ду­ми­те на епископа, от­п­ра­ве­ни към ог­ла­ше­ния в древ­ното посладование на Константинополската Църква.16

Следва из­по­вяд­ва­не­то на вяр­ност към Христос.

Съчетаваш ли се с Христос?

Оглашеният или въз­п­ри­ем­ни­кът му на вся­ко пи­та­не отговаря:

Съчетавам се.

„Съчетаваш ли се с Христос?” Гръцката дума, из­пол­з­ва­на тук, е συνταξις, ко­ято оз­на­ча­ва „с­вър­з­ва­не”, „връз­ка”, „при­над­леж­ност”, про­ти­во­по­лож­но­то на αποστασις, из­пол­з­ва­на за обоз­на­ча­ва­не на отричането, чи­ето бук­вал­но зна­че­ние е „от­каз­ва­не”, „скъс­ва­не. Сле­до­ва­тел­но формулата под­с­каз­ва не­що по­ве­че от ня­как­ва пси­хо­ло­ги­чес­ка привързаност. Тя е из­по­вяд­ва­не на лич­на вяр­ност към Христос, на вли­за­не в ре­ди­ци­те на тези, ко­ито слу­жат на Христос, и има не­що об­що с во­ен­на­та клетва.17

Свещеникът пак пи­та три пъти:

Съчета ли се с Христос?

Оглашеният или въз­п­ри­ем­ни­кът отговаря му на вся­ко пи­та­не:

Съчетах се!

Свещеникът отново пита:

И вяр­ваш ли в Него?

Оглашеният или въз­п­ри­ем­ни­кът му отговаря:

Вярвам в Него ка­то в Цар и Бог.

Решението е взе­то и клет­ва­та е по­ло­же­на вед­нъж завинаги; те не мо­гат да се пре­мис­лят или пре­оце­ня­ват „от вре­ме на вре­ме”, за­що­то „никой, кой­то е сло­жил ръ­ка­та си вър­ху ра­ло­то и пог­лед­ва назад, не е го­ден за цар­с­т­во­то Божие” (Лук. 9:62). Такъв е сми­съ­лът на пов­тор­но­то пи­та­не – пре­ход от се­гаш­но към ми­на­ло свър­ше­но време.

На хрис­ти­ян­с­ки език то­ва ре­ше­ние се на­ри­ча вяра. А вя­ра­та (на гръц­ки pistis, на ла­тин­с­ки fides) има мно­го по-дъл­бо­ко зна­че­ние от това, ко­ето днес Ј при­да­ват – на ин­те­лек­ту­ал­но издигане към сис­те­ма от уче­ния и принципи. Тя оз­на­ча­ва пре­ди всич­ко вярност, бе­зус­лов­на преданост, ця­лос­т­но от­да­ва­не на този, на кой­то ще се под­чи­ниш и кой­то ще след­ваш не­за­ви­си­мо от обстоятелствата.

Оглашеният из­по­вяд­ва вя­ра­та си в Христос ка­то в Цар и Бог. Двете ду­ми не са синоними. Да вяр­ваш в Христос ка­то в Бог не е достатъчно, за­що­то бе­со­ве съ­що вяр­ват (срв. Иак. 2:19). Да го при­емеш ка­то Цар и Господ, оз­на­ча­ва же­ла­ние и ре­ше­ние да Го следваш, да пре­вър­неш жи­во­та си в служение, да жи­ве­еш според Неговите заповеди. Ето за­що най-ран­но­то хрис­ти­ян­с­ко из­по­вяд­ва­не на Христос е би­ло про­въз­г­ла­ся­ва­не­то му за Кириос, „Господ” – термин, кой­то в ре­ли­ги­оз­ния и по­ли­ти­чес­кия реч­ник на оно­ва вре­ме съ­дър­жа иде­ята за ре­ал­на и аб­со­лют­на власт, изис­к­ва­ща без­п­ре­кос­лов­но подчинение. Християните би­ли прес­лед­ва­ни и из­би­ва­ни по­ра­ди от­ка­за им да из­пол­з­ват тит­ла­та Кириос спря­мо рим­с­кия император. „Ти ед­ни­чък си Господ”, про­въз­г­ла­ся­ва един от най-древ­ни­те хрис­ти­ян­с­ки химни, Великото славословие, кой­то се пее на вся­ка ут­реня в цър­к­ви­те ни, ма­кар и да сме заб­ра­ви­ли за пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во­то към всич­ки зем­ни влас­ти и господари, ко­ето той съдържа. Изповядването на Христос ка­то Цар означава, че Царството, ко­ето Той ни е от­к­рил и явил, не е цар­с­т­во на да­леч­но­то бъдеще, на от­въд­но­то, и затова ни­ко­га неп­ро­ти­во­ре­ча­що на всич­ки­те ни зем­ни цар­с­т­ва и поданичества. Принадлежим на то­ва Царство тук и сега; на не­го слу­жим пре­ди всич­ки дру­ги „цар­с­т­ва”. Нашата при­над­леж­ност и ло­ял­ност към как­во­то и да би­ло от „този свят” – държава, народ, семейство, кул­ту­ра или дру­га цен­ност – имат зна­че­ние са­мо до­кол­ко­то не про­ти­во­ре­чат или не на­кър­ня­ват ос­нов­на­та ни принадлежност, син­так­си­са ни, съ­че­та­ва­не­то ни с Христовото Царство. В свет­ли­на­та на то­ва Царство никоя ло­ял­ност не е абсолютна, ни­кой не мо­же да изис­к­ва от нас бе­зус­лов­но подчинение, ни­кой не е „гос­по­дар” на жи­во­та ни. Особено важ­но е да се за­пом­ни то­ва сега, ко­га­то не са­мо „све­тът”, но и са­ми­те хрис­ти­яни твър­де чес­то аб­со­лю­ти­зи­рат своите зем­ни­ цен­нос­ти – национални, етнически, политически, културни, ка­то ги прев­ръ­щат в кри­те­рии за хрис­ти­ян­с­ка­та си вяра, вмес­то да ги под­чи­нят на един­с­т­ве­на­та аб­со­лют­на клет­ва – тази, ко­ято са по­ло­жи­ли в де­ня на своето кръщение, в де­ня на за­пис­ва­не­то им в ре­до­ве­те на онези, за ко­ито Христос е един­с­т­ве­ни­ят Цар и Господ.

6. Изповядването на вя­ра­та

И ог­ла­ше­ни­ят че­те Символа на вярата.

Това е Никео-Цариградският Символ на вярата, при­ет на Първия Вселенски съ­бор в Никея (325 г.), до­пъл­нен на Втория съ­бор в Константинопол (381 г.) и от­то­га­ва слу­жещ за общоприета ве­ро­из­по­вед­на фор­му­ла на Църквата. Важно е да подчертаем, че сим­во­ли­те на вя­ра­та за пръв път са се по­яви­ли и са би­ли из­пол­з­ва­ни във връзка с под­го­тов­ка­та за Кръщение, ка­то крат­ки из­ло­же­ния на наставленията, да­ва­ни ежед­нев­но на гот­ве­щи­те се за Кръщение в про­дъл­же­ние на се­дем сед­ми­ци пре­ди са­мо­то тайнство, из­вър­ш­ва­но на Пасха18. Едни от най-важ­ни­те мо­мен­ти от те­зи нас­тав­ле­ния би­ли пре­по­да­ва­не­то на уче­ни­ето и мис­та­го­ги­ята (тайноводството), то­ест обяс­не­ни­ето на тайнството на Литургията. Traditio symboli – пре­да­ва­не­то на цър­ков­на­та вя­ра и жи­вот на ог­ла­ше­ни­те – за­поч­ва­ло в пър­ви­те дни на пас­хал­ния Велик пост и за­вър­ш­ва­ло на Велики петък, след от­ри­ча­не­то от са­та­на­та и съ­че­та­ва­не­то с Христос с redditio symboli19 – тър­жес­т­ве­но че­те­не от ог­ла­ше­ния на Символа на вя­ра­та ка­то из­раз на ве­че соб­с­т­ве­на­та му вяра. Това, ко­ето Църквата му е дала, той връ­ща об­рат­но на Църквата, в ко­ято пред­с­тои да влезе. Знанието му за Христос е на път да ста­не поз­на­ва­не на Христос; истината, съхранена от Църквата в Преданието, е на път да ста­не вя­ра и жи­вот на но­вия член на Църквата. Затова до­ри и днес, ко­га­то ця­лата общност про­из­на­ся Символа, той за­поч­ва не с „Вярваме”, а с „Вярвам”. Църквата е тяло, организъм, но организъм, със­та­вен от от­дел­ни лич­нос­ти с тях­на­та лич­на вярност. Вярата в нейна­та ця­лост се да­ва на все­ки по­от­дел­но и все­ки е от­го­во­рен за ця­ла­та вяра. Всичко в та­зи об­ща и неп­ре­ход­на вя­ра се при­ема лично, за да ста­не она­зи сила, ко­ято про­ме­ня жи­во­та на човека.

След про­чи­та­не Символа на вя­ра­та све­ще­ни­кът пак пи­та три пъти:

Съчета ли се с Христос?

Оглашеният или въз­п­ри­ем­ни­кът му на вся­ко пи­та­не отговаря:

Съчетах се!

След тре­тия от­го­вор све­ще­ни­кът казва:

И пок­ло­ни Му се!

Оглашеният или въз­п­ри­ем­ни­кът му се пок­ла­ня и казва:

Покланям се на Отца, и Сина, и Светаго Духа, еди­но­същ­на и не­раз­дел­на Троица.

Отричането от са­та­на­та бе­ше за­пе­ча­та­но с дух­ва­не­то и зап­лю­ва­не­то му. Сега за­пе­чат­ва­ме на­ша­та вярност на Христос с пок­лон пред Светата Троица. Поклонът е из­к­лю­чи­тел­но дре­вен и уни­вер­са­лен сим­вол на благоговение, лю­бов и покорство. Днес ни учат, че дос­тойн­с­т­во­то и сво­бо­да­та на чо­ве­ка се със­то­ят имен­но в то­ва – да не се пок­ла­няш пред ни­ко­го и пред нищо, в неп­ре­къс­на­то­то ут­вър­ж­да­ва­не на чо­ве­ка ка­то един­с­т­вен гос­по­дар на се­бе си. Колко жал­ко и ни­щож­но е то­ва „дос­тойн­с­т­во” и та­зи „сво­бо­да”! Каква ка­ри­ка­ту­ра на чо­век е то­ва чо­ве­че – обожествено, об­си­па­но с по­чес­ти и гле­зе­но от ця­ла­та ни култура, ко­ето мисли, че пос­ти­га се­бе си в та­зи аро­гант­ност и самодостатъчност, се­бепревъзнасяне и самодоволство! И кол­ко ис­тин­с­ки човешки, бла­го­род­ни и сво­бод­ни са ония, ко­ито все още зна­ят как­во оз­на­ча­ва да се пок­ло­ниш на Върховния и Светия, на Истинния и Прекрасния; ко­ито зна­ят как­во оз­на­ча­ват пок­ло­не­ни­ето и почитта; ко­ито знаят, че ис­тин­с­ко­то ус­ло­вие за сво­бо­да­та и дос­тойн­с­т­во­то е да се пок­ло­ниш на Христос. Христос е бил един­с­т­ве­ни­ят ис­тин­с­ки сво­бо­ден човек, за­що­то се е подчинил док­рай на Своя Отец и е вър­шил са­мо Неговата воля. Да ста­неш член на Църквата ви­на­ги е оз­на­ча­ва­ло да се подчиниш на Христос и да на­ме­риш в Него ис­тин­с­ка­та чо­веш­ка свобода.

„…еди­но­същ­на и не­раз­дел­на Троица.” Познаването на Христос е поз­на­ва­не на Неговия Отец и на Светия Дух, на Бога ка­то Троица. Това е пре­де­лът на вся­ко зна­ние и съ­дър­жа­ни­ето на веч­ния живот. И от­но­во кол­ко важ­но е да пом­ним то­ва днес, ко­га­то тол­ко­ва мно­го хо­ра прев­ръ­щат Христос в сим­вол на соб­с­т­ве­ни­те си „човешки, твър­де чо­веш­ки” ценности, въж­де­ле­ния и прис­т­рас­тия и свеж­дат Иисус до пре­ход­ни­те си при­щев­ки и емоции. Трябва твър­до да заявим, че не мо­же да има ис­тин­с­ко ре­ли­ги­оз­но възраждане, ако не се въз­ро­ди пър­во ре­ли­ги­ята на Самия Христос, ко­ято е та­зи на Отца, чий­то Син Той е, и на Светия Дух, Който Той из­п­ра­ща от Отца Си; с дру­ги думи, ако не се вър­нем към тайнството на Тайнствата, към от­к­ро­ве­ни­ето на откровенията, към да­ра на да­ро­ве­те и ра­дос­т­та на всич­ки ра­дос­ти – Триединния Бог, Светата и Животворяща Троица, еди­но­същ­на и неразделна.

Подготовката е към края си. Всичко е го­то­во за са­мо­то дейс­т­вие – смър­т­та и въз­к­ре­се­ни­ето – по по­до­бие на Христовата Смърт и Възкресение.

Свещеникът възглася: „Благословен Бог, Който ис­ка да се спа­сят всич­ки чо­ве­ци и да дос­тиг­нат до поз­на­ние на ис­ти­на­та…” В зак­лю­чи­тел­на­та мо­лит­ва той се мо­ли така:

Владико Господи, Боже наш, при­зо­ви ра­ба Си за све­то­то Твое прос­ве­тление и удос­той го с тая ве­ли­ка бла­го­дат на све­то­то Твое Кръщение: сне­ми от не­го старос­т­та и го об­но­ви за жи­вот вечен, из­пъл­ни го със си­ла­та на Светия Твой Дух за съ­еди­не­ние с Твоя Христос, та да не бъ­де ве­че че­до на тяло, а че­до на Твоето Царство. По бла­го­во­ле­ние и бла­го­дат на Единородния Ти Син, с Когото си благословен, за­ед­но с пресветия, бла­гия и жи­вот­во­рящ Твой Дух, сега, и винаги, и во ве­ки веков. Амин.

 

Из книгата “От вода и Дух”, ИК Омофор, превод: Пламен Сивов