Покаянието

Само и единствено в светлината на кръщението можем да разберем значението, което Православната Църква отдава на покаянието. В своите юридически отклонения богословието на тайнствата е обяснявало това тайнство просто като „юридическа” власт за опрощаване на грехове – сила, с която Христос е „упълномощил” свещеника. Но подобен тип обяснение няма нищо общо с първоначалното значение на покаянието в Църквата и с неговата същност на тайнство. Кръщението е тайнство на опрощението, но не защото има юридическа власт да премахва вина, а защото е кръщение в Иисус Христос, Който Сам е Опрощението. Грехът на всички грехове – „първородният грях” в неговия най-истински смисъл – не е просто нарушение на правила, а първо и преди всичко – отклоняване на човешката любов и отстъпление на човека от Бога. Същият този човек предпочел пред Бога нещо друго – предпочел света, себе си, а това е единственото и най-тежко прегрешение, защото след него всеки друг грях става нещо естествено и неизбежно. Този грях погубва истинския живот на човека. Той отклонява пътя на живота от единствения му смисъл и посока. Същият този грях ни се прощава в Христа, но не в смисъл, че оттук нататък Бог „забравя” за него и няма да е от значение, а защото в Христа човекът се завръща при Бога – завръща се, защото е обикнал Христос и защото само в Него е открил единствено достъпния за любов и живот Обект. И Бог приема човека и в Христа го помирява със Себе си. Ето така покаянието представлява завръщане на нашата любов, на нашия живот към Бога, а това завръщане става възможно само в Христа, защото Той ни открива истинския Живот и ни помага да осъзнаем нашата присъда и изгнаничество. Да вярваме в Христос означава да се покаем – радикално да променим „духа” на нашия живот, да видим в него греха и смъртта. Да вярваме в Христос означава също да приемем радостта като откровение, че чрез Него са ни дадени опрощение и помирение. При кръщението намират своето изпълнение както покаянието, така и опрощението. При кръщението човекът пожелава да умре като грешник и получава тази смърт, и пак при кръщението той пожелава новия живот като прошка и му се дава.

Но въпреки това грехът си остава у нас и ние непрестанно се отклоняваме от новия живот, който сме получили. Дълга и мъчителна е борбата на новия Адам срещу стария Адам, и колко крайно наивно и елементарно е да се мисли като някои хора, че „спасението”, което изпитват по време на духовните си възходи или когато проявяват „твърдост заради Христа”, и чиито плодове са добродетелност, въздържание и човеколюбие, е цялата същност на спасението – това, заради което Бог е дал Своя Син за живота на света. Единствената ни истинска скръб е, че „не сме светци”, но пък колко често тъкмо такива „благонравни” християни никога не са изпитвали, никога не са познавали вкуса на тази скръб, защото тяхното собствено „усещане за спасение”, тяхното лично чувство, „че са спасени”, ги изпълва със самодоволство, а щом си усетил „удовлетворение”, значи вече си получил своята награда и няма защо повече да жадуваш, да се стремиш към онова цялостно обновление и преобразяване на живота, което единствено прави хората „светци”.

Кръщението е опрощаване, а не отменяне на греховете. То внася меча Христов в живота ни и го прави истинска битка, неизбежна болка и страдание на израстването. Едва след кръщението и именно благодарение на него човек успява да осъзнае цялата истина и тежест на греха, което пък отваря сърцето му за истинско покаяние. Ето защо Църквата като цяло се явява и дар на опрощението, и радостта на „бъдещия век”, но редом с това тя винаги си остава и едно постоянно покаяние. Празник не може да има без пост, а постът е именно покаяние и завръщане, спасителното изживяване на мъката и изгнанието. Църквата ни е дар от Царството, но същият този дар прави очевиден и факта на нашето отсъствие от Царството, на нашата отчужденост от Бога. Покаянието е това, което ни връща отново и отново в радостта на Пасхалното пиршество, но същата тази радост открива цялата ни греховност и ни напомня за възмездието.

Ето защо тайнството на покаянието не е някаква свещена, юридическа „власт”, дадена на хората от Бога. Покаянието е силата на кръщението, която живее в Църквата. Именно чрез кръщението то получава своя статут на тайнство. В името на Христа всички грехове се опрощават веднъж и завинаги, защото Сам Той е опрощението на греховете и „друго” опрощение не ни е нужно. Всички, обаче, които постоянно напускаме Христа и отлъчваме себе си от Неговия живот, имаме нужда да се върнем пак към Него, да получим отново и отново онзи Дар, който чрез Него е даден веднъж и завинаги. А опрощението е белегът, че това връщане се е осъществило. Също както всяка отделна Евхаристия не е „повтаряне” на Христовата вечеря, а нашето възхождане, нашето приемане във вечния пир, който е един и същ, така и тайнството на покаянието не е повтаряне на кръщението, а връщането ни към „новия живот”, който Христос ни е дал веднъж и завинаги.