Еволюция на тайнството Покаяние

За всеки добросъвестен свещеник изповедта със сигурност е един от най-трудните, най-болезнените аспекти на неговото пастирско служение. Тя, от една страна, го изправя пред единствения видимо реализиран „обект” на неговия пастирски труд: душата на грешния, но предстоящ пред Бога човек. От друга страна обаче, тя му дава възможност да се увери в почти пълното формализиране на съвременното християнство. Основните концепции на християнството – грях и покаяние, връщане към Бога и духовно обновление – са станали безкрайно изцедени от съдържание. Те все още са в употреба, но по своя смисъл съвсем не са това, на което е основана нашата християнска вяра.

Покаянието

Само и единствено в светлината на кръщението можем да разберем значението, което Православната Църква отдава на покаянието. В своите юридически отклонения богословието на тайнствата е обяснявало това тайнство просто като „юридическа” власт за опрощаване на грехове – сила, с която Христос е „упълномощил” свещеника. Но подобен тип обяснение няма нищо общо с първоначалното значение на покаянието в Църквата и с неговата същност на тайнство. Кръщението е тайнство на опрощението, но не защото има юридическа власт да премахва вина, а защото е кръщение в Иисус Христос, Който Сам е Опрощението. Грехът на всички грехове – „първородният грях” в неговия най-истински смисъл – не е просто нарушение на правила, а първо и преди всичко – отклоняване на човешката любов и отстъпление на човека от Бога. Същият този човек предпочел пред Бога нещо друго – предпочел света, себе си, а това е единственото и най-тежко прегрешение, защото след него всеки друг грях става нещо естествено и неизбежно. Този грях погубва истинския живот на човека.