„Който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне” (1 Кор. 11:29). Сега вече може да пристъпим към тези думи на св. апостол Павел и да попитаме за истинския им смисъл. Както видяхме, нито древната Църква, нито светите отци са ги разбирали така, че алтернатива на положението „да не се яде и пие недостойно” да бъде въздържането от причастие; че благоговението пред тайнството и страхът то да не бъде принизено трябва да водят до отказ от божествените дарове. Oчевидно и мисълта на самия св. апостол Павел не е такава, тъй като именно в неговите послания и увещания за първи път виждаме формулиран явният парадокс, който е основа на християнската „етика” и източник на християнската духовност.
„Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени. Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии” пише св. апостол Павел до коринтяни (1 Кор. 6:19-20). Тези думи обобщават призива, който той постоянно отправя към християните: ние трябва да живеем според това, което се е „случило” с нас в Христа, защото спасението, изкуплението, помирението и „купуването скъпо” вече са ни дадени и ние „не принадлежим на себе си”. Можем и трябва да се трудим за спасението си понеже сме спасени, но само защото сме спасени, ние можем да се трудим за това спасение. Трябва винаги и по всяко време да ставаме и да бъдем това, което вече сме в Христа: „вие пък сте Христови, а Христос – Божий” (1 Кор. 3:23).
Учението на св. апостол Павел е изключително важно за разбирането на християнския живот като цяло и на живота в тайнствата в частност. То разкрива същностното напрежение, което е основа и източник на този живот и което не може да бъде отстранено, защото това би означавало да изоставим и изопачим християнската вяра. Това е напрежението между „вехтия човек, който изтлява в прелъстителни похоти” и „новия, който се обновява по образа на Създателя си”чрез смъртта и възкресението в кръщението; между дара на новия живот и усилието да го усвоим и превърнем наистина в свой собствен живот; между благодатта, дадена „не с мярка” (Иоан 3:34) и винаги несъвършената мяра на моя духовен живот.
Ето защо чувството и съзнанието за собственото недостойнство, така ясно проявени у светиите, са първите и най-главни плодове на християнския живот и духовност. Колкото човек е по-близо до Бога, толкова той има по-силно съзнание за онтологическото недостойнство на всички твари пред Бога; за това, че всичко е Негов свободен дар. Това е истинската духовност, която е напълно чужда на каквато и да било идея за „заслуги” или за нещо, което само по себе си може да ни направи „достойни” за Божиите дарове. Свети апостол Павел пише: „защото, още когато ние бяхме немощни, Христос в определеното време умря за нечестивите. За праведник едва ли ще умре някой; за добрия може би някой да се реши да умре. Но Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни” (Рим. 5:6-8). Да мерим този дар с нашите „заслуги” и „достойнство” е начало на духовна гордост, която е самата същност на греха.
Напрежението има своя център и източник в живота, в тайнствата. Тук, когато пристъпваме към божествените дарове, отново и отново усещаме „мрежата”, в която сме попаднали и от която не можем да се измъкнем с помощта на човешкото разсъждение и логика. Защото, ако не пристъпя поради „недостойнството” си, аз отхвърлям и отказвам Божия дар на любовта, помирението и живота. Аз се самоотлъчвам, защото „ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Иоан 6:53). Ако обаче „ям и пия недостойно”, ям и пия своето осъждане. Осъден съм, ако не приемам даровете, осъден съм и ако ги приемам, защото кой някога е бил „достоен” да бъде докоснат от божествения огън и да не бъде изгорен?
Още веднъж ще кажа, че от този „капан” на Бога не може да се излезе по пътя на човешкото разсъждение – прилагането на нашите критерии, мерки и рационални анализи към божествените тайни няма да ни помогне. Затова плаши лекотата и чистата съвест, с която епископи, свещеници и миряни, и особено онези от тях с претенции, че много разбират от „духовност”, приемат и настояват, че днешното положение с тайнствата е в съответствие с Преданието. Те защитават положението, че човек може да се смята за „добър член” на Църквата, ако петдесет и една седмици не пристъпва към светата чаша, защото счита себе си за „недостоен”, а през петдесет и втората, като изпълни няколко правила, изповяда се за четири минути и получи опрощение, той изведнъж става „достоен” да се причасти, като веднага след това се връща в „недостойнството”. Страшно е да се приема такова положение, защото то е отхвърляне на онова, в което е истинският смисъл. То е отхвърляне на кръста на християнския живот и на това, което ни се разкрива в Евхаристията: християнството не може да се приспособи към нашите мерки и равнище, то може да се възприеме само, ако следваме Божиите, а не нашите условия.
Какви са тези условия? Никъде те не са изразени по-добре отколкото в думите, които свещеникът произнася, когато издига нагоре светия хляб и които в древната Църква са били поканата за причастие: „Светинята е за светите”. С тези думи, както и с отговора на народа – „Един е свят, единственият Господ Иисус Христос, за слава на Бога Отца. Амин” – се слага край на всяко човешко разсъждение. Светинята – Тялото и Кръвта Христови – са само за тези, които са свети, но никой не е свят освен Единият свят Господ Иисус Христос. Така се затваря пътят за разсъждения на равнището на жалкото човешко „достойнство”: няма нищо, което можем да предложим, за да ни направи „достойни” за светите дарове. Нищо не можем да предложим, освен светостта на Самия Иисус Христос, която Той ни е дал в безкрайната Си любов и милост и така ни е направил „род избран, царствено свещенство, народ свет” (1 Петр. 2:9). Именно Неговата светост, а не нашата, ни прави свети и така „достойни” да пристъпим и приемем светите дарове. Според тълкованието на св. Николай Кавасила: „Никой няма светостта от себе си и тя не е резултат на човешки добродетели, а онези, които я притежават са я получили от Него и чрез Него. Сякаш няколко огледала са поставени под слънцето – всички те са ярки и от тях излизат лъчи, но всъщност има само едно слънце, което им дава светлина…”18
Това е основният „парадокс” на живота в тайнствата. Би било грешка обаче да го откриваме само в тях. Грехът от принизяване на тайнството, който св. апостол Павел има предвид когато говори за „недостойното ядене и пиене”, се отнася до целия ни живот, тъй като всичко в човека и тялото, и духът, са получили светост от Христа, а като станат свети те вече „не ни принадлежат”. Единственият въпрос е дали човек иска и е готов със смирение и послушание да приеме тази светост, дадена му свободно и с любов, като кръст, на който той ще разпъне вехтия човек с неговите страсти и тленност, като онова, което винаги ще бъде негов съд; дали ще възприеме светостта като благодат и сила, с която да се бори, за да израства в него новият човек, новият и свят живот, на който той вече е станал причастник. Ние приемаме свето Причастие само защото чрез и в Христа сме станали свети. Приемаме го също и за да станем свети, т. е. да осъществим дара на светостта в живота си. „Да се яде и пие недостойно” означава човек да не осъзнава всичко това, с други думи, той се причастява, смятайки, че е „достоен” чрез собствената си светост, а не тази на Христа. Когато приемаме причастието без да съзнаваме, че то е съд над целия ни живот, преобразяваща сила, прошка, че то е неизбежно стъпване на „тесния път” на подвига и борбата, тогава също „ядем и пием недостойно”.
Подготовката за свето Причастие има за свой смисъл и съдържание необходимостта да осъзнаем всички тези неща не само с ума, но и с цялото си същество, а това ще рече, да ни води към покаянието, което единствено отваря вратите на Царството.
Из книгата “Великият пост”, ИК Омофор
Прот. Александър Шмеман 